Не знам дали ще мога с думи да опиша емоциите, които предизвика това в мен. Знам само, че първото нещо което си казах беше – е най-после разбрах. Това обясни всички въпросителни, давайки отговорите им. Ти си осиновена – тези думи си повтарях, докато се прибирах към нас. Бях като попарена. Буквално не знаех, нито какво правя в момента, нито какво ще правя. По инерция просто вървях към къщи. Когато влязох, майка ми ме посрещна и видя изражението на лицето ми. Явно очите ми са гледали безумно, защото тя се уплаши и ме попита какво е станало. Разбира се отговорих, че нищо не е станало. Затворих се в стаята си, легнах и започнах да плача. Като на лента в съзнанието ми изникваха случки, думи, конфузни ситуации. Започнах да си отговарям на всички тези нелогични досега неща. Тогава осъзнах. Да аз съм осиновена, да аз съм дете което е изоставено от майка си, да други хора са ме взели и са ме отгледали. Плаках, много плаках защото ме болеше. Бях объркана, бях уплашена. Бях, но какво бях и сега какво съм. Умножих себе си до нула. Мислех си, че след като съм си отговорила вече на всички въпроси и съм си обяснила нещата, трябва просто да приема истината. Колко трудно е това, как да го направя, нямах и с кого да споделя. Осъзнах, че съм сама, че не знам коя съм, от къде съм, и че нямам никой близък човек. Мислех, заспивах уморена от плач, събуждах се и пак плачех. Задавах си пак въпроси, но вече по други.

-Ами сега какво ще правя?

-Защо точно аз?

-Защо мама е решила да ме изостави?

Хиляди защо, на които нямах отговор и които ме раздираха. Болеше ме. Не знаех нищо, наистина нищо. Задавах си въпроси, плачех и това е. Никога няма да забравя, колко ми беше трудно да погледна жената срещу мен и да и кажа „Майко”. И така от този ден нататък аз започнах да живея отново. Вече не бях същата. Все едно се родих отново, само че този път усетих и разбрах раждането си. То беше много болезнено. А осъзнала, че съм сама, осъзнала че съм различна от другите аз приех бремето си. Нямаше с кого да споделя всичко това, притеснявах се да не разберат родителите ми, че знам истината. И така, затворена в себе с болката, аз започнах да съществувам. Вече не живеех, искрицата бе угаснала, знаех че просто трябва да продължа и това е. Без да знам накъде, без да знам как. Минаха 2 години, докато свикна с тази мисъл и със себе си. Да се приемам такава. Сега съм на 33 години и си давам сметка, че въпреки хубавите неща в живота ми, винаги ми е липсвало нещо. Имах семейство. Мое, за което бях готова на всичко. Имам дете, което ме обича. Всички около мен ме обичат. Но празнината в мен си е там, и не само тя, болката също. Аз съм много чувствителна на теми като обич, любов, искреност и т.н. Мисля, че всъщност никога не съм знаела какво значи това и какво значение влагат другите в тези думи. Винаги ме е водила интуицията. Различните хора обичат по различни начини. Това, как да обичат са го научили от своите майки. А аз съм се учила сама. И дали мога да обичам и да дарявам любов на околните не знам. Защото не знам какво е това!

Така, че всичко което е нормално за другите, за мен не е!

За това аз съм различна!

Но нямам избор, някой друг е решил да е така!

***

За мене празници отдавна няма
И делникът ,отдавна ми е сив
отдавна не ми казва никой”мама”
и не се чува детски смях щастлив.
Отиде си,порастна ми детето
И каза”имам свой живот”
На мен ми легна мъка на сърцето
Че съм сама без нейната любов.
Ще бъде тя щастлива,тъй ми каза
И тръгна след любимият навън
Тя пъпната си връв със мене сряза,
А аз останах си като самотен пън.
Прекрачи прага без да се обръща
Затръшна силно пътната врата
Видях, как мрака бързо я обгръща,
Смехът и само чувах във нощта.
Порастнало дете- порстло птиче,
Отлитна да си свие то гнездо.
Отгледах с обич моето момиче...
Пред Бог изпълних делото добро!

***
След „раждането”, виждах само тебе
Изричах често името ти нежно,
Държах в прегръдките си МАЛКО БЕБЕ,
Което с много обич,да отглеждам.
Удавих те в морето от любов,
Заливах те със ласки и милувки
Бог повери в ръцете ми живот,
Който приспивах и събуждах със целувки.
Редуваха се тъй добри години,
Растеше пред очите ми детето,
Немериха се и „добри” роднини
Да наранят душите и на двете.
А от домът ни,щастието отлетя,
Стена от лед израстна по между ни.
Обидена бе мойта дъщеря 
И свършиха към мен добрите думи.
Едва се нижеха секунди и минути
Не свършваше и Омразният ден,
Аз заредих инфаркти и инсулти,
Какво ли вече нямаше във мен.
...............................................
Говорим вече с нея,но по малко,
Едва ли не,защото се налага.
А аз окайвам настоящето си жалко,
Със вярата,че Бог ми го налага

Навеждам се над теб. Каква си крехка!
Не смея да те взема на ръце
Такава мъничка и много мека
С усмихнато мъничко личице.
Мъничка,като горска боровинка
И нежна ,като мъничка калинка.
Едно такова мъничко човече,
Приличащо на малко буболече.
Със тези спомени назад се връщам
Как с радост мила моя те прегръщам
Не зная със какво да те сравнявам,
Но мисля,че от мъка полудявам.
На кой да споделя на тоя свят,
Дали на моята сестра и брат
Но те си нямат моите проблеми,
Отхвърлят теб,окайват само мене.
От това още повече боли,
Очите ми са слепи от сълзи.
Едничко чедо ,аз ли ,ти ли сбъркахме,
Добрите отношения объркахме
Накрая мила,вече ще реша,
Макар да бъркам,даже да греша
Че трябва двете да се променим,
Проблемите си с тебе да решим.
Аз дадох на живота твойто име ЕВА,
Но пази Боже сляпо да прогледа
Ще плащам грехове и дългове
Пред Бога и пред моето дете.
Не знам дали ме имаш още своя
Живота бих сменила си за твоя,
Ако попаднеш в затруднение голямо
Или си болна,ти звънни ми само
За тебе милост аз от Бога ще поискам
На мен да е ,аз зъбите ще стискам
Да бъдеш здрава и добре,за теб се моля
Аз ще понасям със любов и много воля.
Защото ти си моя дъщеричка,
Обект на любовта ми си едничка.
Ти беше от Бога моя награда
Заради теб аз съм готова да старадам
Мамино мило,едничко дете
Изпълнило с обич болно,старо сърце
Все се чудя и питм дали заслужавам
Дали съм права или се заблуждавам.
На колене ще падна пред Бог и пред тебе
Ще си плащам за грешки от минало време
Девет гори ,планини ще пребродя,
Кажи само и при тебе ще дойда
Със пепел ще посипя старат глава
Ти беше мехлема за моята душа


evropa

Мило, мамино дете,
Изтръпна моето сърце,
Когато взех те на ръце,
Погалих малкото лице.
Под грижи,ласки много силни
И под целувките обилни
Израстна весела засмяна
Живот и радост си за мама .
Една за мен си мила моя
Живота сменям си за тоя 
На принц,принцеса и на царя
Да мога пак да те погаля.
Ще помня нощите си будни
Как приказки измислях ,чудни
Със тях да мога да приспя 
Мъничката си дъщеря.
Ще помня мило мое чедо,
Със мънички очи как гледаш
От мен за помощ се надяваше,
Когато ми се разболяваше.
По цели нощи съм ти пяла
И на ръце съм те люляла.
До моето сърце да спиши
И там да се успокоиш
Ще помня вечно и усмивката,
Показваща се под завивката,
Ще помня първите зъбички 
И бисерните ти зъбички
Ще помня ведрото гласче,
Което вечно казва”не”
И палавите ти ръчички,
Които вършеха белички.
Чаровнице,ти най-прекрасна
Не забелязах как порастна.
Сега си хубава жена,
Послушно казваш :мамо”да”
Моя отмяна и упора,
За тебе със сълзи моля Бога
Да бъдеш здрава,да ме радваш
Любов към мене да показваш!


evropa

Празник за размисъм,стимул,любов
Ден преобърнал две съдби и живот
Даде ми малко детенце в ръцете,
Дари ни със рaдост и щастие двете.
Бях много щастлива,че имам дете,
Притисках го нежно до мойто сърце,
Галех мъничкото ново човече
Сякаш, държах във ръце рядко цвете.
Трудно се описват чудеса подобни,
Но жените знаят,колко са доволни,
Когато за пръв път си гушнат детето,
Сякаш е ангел ,дошъл от небето.
Нежно и крехко,съвсем беззащитно,
Не може да каже, не може да пита
протяга с надежда двете ръчички,
Гледат в очакване малки очички.
Колко грижи само докато порастне,
Но дари живота ми със огромно щастие!
Възпитах детето ,на мене да прилича,
Да ме уважава и да ме обича.
Имам си детенце, то си има мама,
Радостта за двете е много голяма.!
А Свети Илия, тачен и обичан,
За двойната радост у нас е почитан.!


evropa

			  

Изпитах смесени чувства – силна изненада, объркване, яд че тази жена беше толкова директна с мен. С нищо не показах, че не знам, че съм осиновена – запазих самообладание, може би не исках да й доставя това удоволствие. Побягнах към дома. Сълзите се стичаха по бузите ми както дъждовните капки по стъклата. Болеше, наистина много болеше. Сега вече всичко е минало и е назад във (времето) годините. Времето заличи болката.

Тогава бях едва на 15 години.

Сега вече съм майка и знам, че по-лесно е да родиш едно дете, но трудното е – от него да направиш човек с главно Ч. Обичам родителите си и съм им благодарна, че направиха от мен това което съм сега.

Съжалявам само за едно, че баща ми вече не е между живите и за годините през които бяхме заедно не му казах двете думички: ОБИЧАМ ТЕ! И ВИНАГИ ЩЕ ТЕ ОБИЧАМ. ТИ СИ МОЯ ЕДИНСТВИН БАЩА!

Дните се нижат един след друг, месеци, години, времето отлита. Знам, че някъде в някой град или село живее тази жена, която ми е дала живот. Трудно ми е да изрека думичката мама, защото аз имам само една майка – тази която ме е отгледала.

Замислила съм се и много пъти съм си представяла срещата с тази жена, но единствено от любопитство – визия, интелект, семейство. Мисля, че по-скоро би ме развълнувал факта, ако разбера, че имам братя или сестри, защото винаги съм искала да имам. Винаги съм се чувствала много сама. Но си мисля, че не трябва да ровя в една дълбока рана, която ме може би за някои не е зараснала все още, а може и да греша. Не осъждам тази жена и дълбоко в себе си съм й простила защото съм сигурна, че е имала основателна причина, за да стори това. Не изпитвам никакви чувства към нея и затова не ми е трудно да й простя. И накрая искам да завърша своя разказ с една молба към всички осиновители

НЕ СЕ СТРАХУВАЙТЕ ДА КАЖЕТЕ ИСТИНАТА НА ВАШИТЕ ДЕЦА!
ВИЕ ЗНАЕТЕ КАК. ЩЕ ПОЧУСТВАТЕ ПО-ДОБРЕ. ОТ РАМЕНЕТЕ ВИ ЩЕ ПАДНЕ ГОЛЯМ ТОВАР.
ПРОСТО БЪДЕТЕ ПО-СМЕЛИ!

За мен всичко рухна. Все едно, че не тя беше осиновена, а аз. За разлика от мен, тя прие това абсолютно нормално. Все още помня думите й „ За мен не е важно, кой ме е родил, а кой ме е отгледал". До този момент аз не се бях замислила, че може да има майки готови да родят и да захвърлят рожбите си. От мига в който истината излезе на яве в нашето семейство започна да се говори открито по тази тема, за което съм признателна на родителите ни. След години се омъжих за един прекрасен човек, който беше добре запознат с моите здравословни проблеми. След две години добър семеен живот, заедно с моя съпруг седнахме да поговорим и осъзнахме или по точно си признахме един на друг, колко е пусто в сърцата ни от факта, че нямаме деца. Единодушно взехме може би най-важното решение в живота си, че животът ни трябва да се осмисли и още на другия ден посетихме Дом майка и дете в нашия град. Безкрайно съм благодарна на хората, които ни посрещнаха там, които разбраха проблема ни и които бяха готови на всичко, за да ни помогнат. Не мога да опиша радостта, която изпитахме, когато ни се обадиха да ни съобщят, че има подходящо дете. Това беше най-светлият, най-прекрасният ден за нас. От този момент живота ни се обърна на 360 градуса. Ние вече бяхме родители на най-прекрасното момченце на земята. От този момент на татък всеки ден беше празник за нас. Така нашият син растеше обграден с много любов и внимание от нас и от близките ни хора. Но тези две години ни накараха да преценя много мои приятели, които до по-рано смятах за „истински". Не можех да се примиря с факта, че хора като мен, които съдбата е наказала по един или друг начин ще ме погледнат в очите и ще ме попитат къде съм си загубила ума, че да осиновя чуждо дете. Благодарна съм на родителите ни и на истинските приятели, че ни подкрепиха. Заедно със съпруга ми решихме, че няма да крием от детето истината, че е осиновено. Още докато беше малък, започнахме да го подготвяме за истината. Вечер като заспиваше не разказвахме приказката за „Снежанка" или „Спящата красавица", а за едно малко коте, чиято майка я няма и за доброто кученце, което се е грижело за котето. Колко много са се обичали, как са си играли заедно и още безброй такива примери. Така синът ми порасна. За него бе нормално това, че може родено от един да бъде отгледано от друг. Предстоеше по-трудната част- да разбере, че това се случва и с хората. Забравих да спомена, че когато решихме да си осиновим дете, решихме в последствие да го направим батко. Така когато синът ни беше на две години и половина, той сам ни подсети че е дошло време да има братче или сестриче. По цял ден вървеше и искаше бебе. В един слънчев ден тримата прекрачихме отново прага на Дома. Когато си тръгнахме щастливи от там, детето ни тръбеше на вред, че ще си имаме бебе- а той ще става батко. Това беше подходящия момент в който му обяснихме, че можеш да бъдеш роден от един и отгледан с много любов от друг. Съдбата благодарение на прекрасните хора, работещи в този Дом, ни дари с втора свидна рожба. При вторият ни син, нещата стояха сравнително по-лесно. Баткото вземаше дейно участие в отглеждането и разказването на нашите специални приказки за лека нощ. В момента и двамата ни сина знаят истината обяснена им просто и по детски. Най-голямата радост за мен е да чувам десетки пъти на ден „Мамо обичам те! Нали и ти ме обичаш?!" и да виждаме грейналите им личица, когато чуят отговора „Да, обичам те много! Ти си всичко за мен!" Така нашите две слънца растат с много обич, внимание и разбирателство. Нямат теми, на които да ни е неудобно да поговорим с тях. Винаги следим предавания за изоставените деца. След едно такова предаване големият ни син ни попита- „Мамо, нали и тези деца ще си намерят мама и тати?" Когато го погледнах, той беше разплакан. Заплаках и аз. Никой не знае какво ще му поднесе съдбата за в бъдеще, но аз съм и благодарна.Благодарна съм и на хората които ни помогнаха и които ме разбраха. Благодарна съм и на биологичните родители на синовете ми за това , че са създали и дали живот на две толкова прекрасни деца. БЛАГОДАРЯ. ”

Много дълго време баба и дядо са нямали деца.Опити са правили, но уви всичките напразно. Една януарска вечер баба и дядо вечеряли. Тогава на вратата се почукало. Баба доста се почудила дали да отваря толкова късно вечерта, но все пак отишла. За нейно голямо учудване вън нямало никой. На вратата била оставена една плетена кошница с капак.Баба ми взела кошницата и я занесла в кухнята. Отворила я и чудо!!! Вътре имало бебе. Баба неможела да повярва, че това се случва точно на нея.Бебето спяло.Било облечено със скъпи дрешки /за тогавашното време-1944г./. Пеленките били скъпи и отгоре имало бележка, на която пишело името на бебето. В тази зимна януарска нощ, моята баба станала майка. Дали историята е вярна не зная, но в нея има вълшебство също, като в приказка. Не е ли чудно? Сега да поговорим за мен. Аз се казвам Диана и съм осиновена.Бях щастливо дете до деня, в който моя съученичка и приятелка ми каза, че съм осиновена.Тогава бях на 13 години.Никога няма да забравя как се почувствах през този ден. Живота ми се преобърна на сто и осемдесет градуса. Първото нещо, което направих- побягнах към вкъщи, за да попитам баба дали това е истина или не. За мое голямо съжаление се оказа, че това е точно така. На тази възраст аз го изживях много тежко. Всичките ми мечти бяха разпилени само от две думи, които ме преследваха. Исках да крещя, да говоря, да разпитвам, исках някой да ми обърне внимание, някой да докосне душата ми. Уви всичко си остана за моя сметка. Естествено попитах родителите си за това, но те просто решиха, че е по-добре да не обръщат внимание на случилото се, тоест, всичко ще мине и замине от само себе си. Толкова много неща ме интересуваха! Исках да знам: -Аз коя съм? -Кои са истинските ми родители? -Каква е била майка ми? -Съответно баща ми? -Защо са ме оставили? -От къде са ме осиновили? ...и още куп въпроси, които всяко осиновено дете си е задавало, дали на ум или на глас. За съжаление всички оставаха без отговор. Единствено моята баба ми разказа каквото знаеше по въпроса, но на мен не ми беше достатъчно. Поведението ми се промени. Започнах да не слушам никого. Дразнех се от най-малките неща.Виждах разлика в отношението към мен и моята сестра. Намалих си успеха в училище. Започнах да пуша. Не се прибирах в къщи. Просто не ми се прибираше. Извинявах се, че ходя да търся истинската си майка. Чувствах се измамена от собствените си родители. Никой не ме разбираше. Аз бях ничия. На всичко отгоре родителите ми решиха да се развеждат. Майка ми се разболя от рак. А аз останах да живея при баба ми. Вече бях на 15 години. Повече не попитах за биологичната си майка- нямаше смисъл. Осъзнавах, че родителите ми си имат достатъчно проблеми, за да се занимават с мен. Човекът с когото можех да споделям, беше баба ми. Само тя ме разбираше и подкрепяше. Останах при баща си. Сестра ми- с майка и баба. Много мъчно ми беше за баба. Само тя имаше значение за мен. Виждах я все по-рядко. Майка ми и сестра ми всякаш ме забравиха. Когато ходех в тях имах чувството, че съм гостенка. Майка ми просто не се постара да ме разбере. Избра по-лесния начин и ни раздели. Станах на 17 години. Тогава разбрах, че трябва сама да се справям с живота. Така и направих. Не исках да преча на никого. Бях силно уверена в себе си, че ще успея във всичко. Направих много грешки, но те ме направиха много по-силна. С годините човек осъзнава много неща. Сега съм на 32 години и виждам нещата по съвсем друг начин, човек помъдрява. Майка съм на едно прекрасно дете, което аз и моят съпруг осиновихме. Вече е почти на 5 годинки. Това дете е смисъла на нашия живот. Мислих дълго как да му кажа, че е осиновено, но реших, че ще му кажа само истината. Не искам да допусна същата грешка, като моите родители. Затова още от първата годинка на нашето дете всяка година/докато порасне/ не рожденият му ден, цялото семейство го водим в Дом майка и дете. Смятам, че за тези години е разбрало достатъчно неща за себе си. Вярвам, че така ще бъде и за напред. Човек трябва сам да избере своя път, стига в него да няма лъжа. Мисля, че е по-добре да знаеш истината за себе си и сам да решиш какво ще избереш. Към осиновените деца трябва да има подход, много желание, много търпение и най вече цялата любов на родителите. Детето трябва да се чувства обичано, /това трябва да му се показва/, желано, изслушвано и насърчавано. Мисля, че родители и деца трябва да са приятели, да разговарят на всякакви теми. Децата винаги ще искат да говорят, да споделят - нека де е с нас, родителите. А ние ще ги изслушваме, напътстваме, ще им показваме грешките и ще се учим заедно с тях. Никога не трябва да отхвърляме децата си. Това е признак на страх. Всичко зависи от нас- родителите, какви ще бъдат нашите деца. Винаги трябва да бъдем до тях за добро или зло. Това е живота. Искам да кажа: Благодаря на моите родители, че са ме направили човек, гордея се, че съм осиновена. Благодаря на съдбата, че ме направи силна жена и най-вече БЛАГОДАРЯ ная моята свекърва, че ме направи МАЙКА - БЛАГОСЛАВЯМ Я ЗА ТОВА. Благодаря на съпруга си, че ни прие. Искам да се обърна към всички хора, които имат желание да осиновят деца. Нужно е повече от желание, нужна е любов. Направете го- осиновете дете- децата се дар от Бога. Това не са случайни деца- те са избрани. Това са нашите деца. Гордея се, че осинових дете. Бих го направила отново.”

Нямах никакво намерение да й търся сметка защо е постъпила така. Знам какви поврати могат да се случат в живота на човека от едното нищо. Не на последно място ми се искаше да намеря сродна душа, с която да се разбираме морално. Това ме накара след пет месеца размисъл да я потърся. Реших да отида към 15-16часа в четвъртък. Тогава хората са ангажирани на полето, а гражданите не са тръгнали за село, както става в петъците. Исках да има колкото се може по-малко странични хора. Взех максимални мерки да я предпазя от "излагане" пред близки и съселяни. Подготвих си алиби. Въпреки това бях напрегнат. Пътувах около час с кола. Бях убеден, че трябва да отида съвсем сам. Страхувах се, че може да се получи пълно интелектуално разминаване и да се разочаровам.

Като наближих, напрежението нарасна. Спрях. От вътре залаяха кучета и след малко тя се показа. На живо още повече си приличаме с нея. Черти на лицето, конструкция на тялото, общо поведение.

Любезно попита кого търся. Казах, че търся нея и, че идвам от града и ми е малко неловко да водя този разговор. Направих пауза. Не ме покани вътре. Почувствах, че много се вълнува и се стегна. Потрепериха й устните. Но ме подкани да продължа. Казах й, че съм роден в града наблизо, през февруари 1965г. Отново направих пауза. Погледнах я - никаква явна реакция, че нещо се е досетила. Казах й, че след като са починали родителите ми, съм намерил някои документи, които ме навеждат на мисълта, че може би ние през 1965г. сме имали нещо общо и, че тогава съм се казвал Любомир. Докато говорех вдигаше рамене и мънкаше, че не ме познава. Аз обаче бях уверен, че е тя и сякаш и гледах душичката през рентген. Страшно се вълнуваше, но не го показа. Устните й потреперваха. Сякаш се отбраняваше. Но видимо и формално си защитаваше тезата, че нищо не разбира. Каза, че не е живяла никога във този голям град. Не й противоречих, но я помолих да погледне това, което нося. Сгънах текста на декларацията, за да не се чете много и оставих само нейният подпис. Не прояви любопитство към съдържанието. Каза, че подписът не е неин. Питах дали няма друга с нейното име в селото. Привидно се напрегна да мисли и не се сети. Глупаво, разбира се. Казах й, че родителите ми са починали, че имам семейство и, че съм бил път спецално заради нея, да се видим. Не идвам да я притеснявам, а само да и се обадя. Тя отговори вдигайки рамене, че всичко това е “много хубаво”, но не ме познава. В тази нейна поза видях огледален образ на собственото си поведение. Имам такива моменти, когато реша да защитавам някаква позиция и нищо не е в състояние да промени мнението ми.

Усетих, че тя е приела точно същата тактика и разбрах, че съм загубил битката. Нямаше начин да я склоня да говори.

Тогава й казах, че повече никога няма да я безпокоя, пожелах й всичко хубаво. Тя каза:”...желая и на Вас всичко хубаво....” пак вдигна рамене и аз си тръгнах.

Имах чувството, че дълги години е репетирала ролята си в тази среща. Помислих, че може да къта дълбоко тази тайна и да се страхува да не излезе на яве в селото. Може да се страхува от неудобните ми въпроси, защо ме е изоставила. Но каква майка може да е това?

Като се абстрахираме от това, че ме е яд, защото се провалих и не можах да я предразположа към разговор, останах доволен от това, което видях. Любезна, възпитана, сдържана и праволинейно упорита жена. И аз не знам как се чувствам. Тепърва предстои да разбера.

Чистото познание ме кара да продължа да търся без нейна помощ... ”

Реакцията обаче не закъсня. Сестра ми, разбрала от наши приятелки за неприятния момент, споделила с майка ни, това което е чула. Вечерта преди да си легна, моите родители дойдоха до леглото ми и поискаха да си поговорим. Това не беше нищо необичайно в нашето семейство, така че не се изненадах. Разговора започна с въпроси около прекарания наскоро лагер, посмяхме се на някои весели моменти, обсъдихме и предстоящото ми обучение (яха ме приели в езиковата гимназия в нашия град). От дума на дума майка и татко се впуснаха да ми разказват интересни моменти от тяхното приятелство, а после и от началните години на техния брак. Така се стигна до момента с първата бременност на майка ми, която тя нещастно загубила. Известно време след това не са могли да се сдобият с така желаното дете. В много тежък за тях момент, една братовчедка на баща ми му предложила да пробват да си осиновят дете. Те задвижили всичко и в домът за сирачета – даже не знам кой точно, но не ме и интересува, им казали, че ще им покажат 3 деца. Първото съм била аз. Майка ми каза, че е било любов от пръв поглед и дори не е пожелала да види другите две деца. Така от този момент съм станала тяхното първо дългоочаквано дете. Четири месеца след този миг, майка ми е била дарена от Господ, дали от благодарност за голямото добро което направиха за мен, със щастливата новина, че е бременна. Тогава тяхното щастие е било най-пълно.

Когато свършиха тяхната изповед, родителите ми спряха и замълчаха, очаквайки много лоша реакция от моя страна. Имах чувството, че бяха изключително уплашени. А колко много ги обичах в тази момент? Аз бях осъзнала, че никога не съм почувствала няколко различно отношение на майка и татко към мен и към сестра ми. Винаги каквото е имало за нея, същото е било и за мен, когато са ни наказвали, сме изтърпявали наказанията си заедно, когато ни милваха, пак сме двете. Тогава им казах, че за мен никога не е имало, няма и няма да има други родители. Не ме интересува кой ме е родил, а кой ме е отгледал и обичал.

Прегърнахме се и плакахме. През следващите дни нашите бяха особено грижовни. Помолих ги да не се притесняват и да се държат с мен по обичайния начин, аз щях да продължавам да ги обичам. Гордеех се с тях, и никога няма да престана да се гордея.

Сега, макар и вече със свое собствено семейство винаги се чувствам щастлива, когато отида в дома на родителите ми и съм сама. Те се държат отново толкова нежно и грижовно, както винаги пред живота ми и забравям каквото и да било грижи и проблеми. Радвам се, че ги има и им благодаря от сърце!

Така се привързах към едно момченце. Радостин мой ученик. Живееше до детската градина , делеше ни една улица. В къщи все за него говорех. Родителите ми знаеха даже кога и колко пъти е кихнал. Още пазя негови снимки. Когато видех майка с количка беше трагедия. Не исках да излизам никъде да не се срещам с хора. Исках да съм сама с мъката си. Да плача всеки ден беше нормалното ми състояние. Колко ли мъка съм причинила на близките си? Не се вслушвах в думите им, че всичко ще се подреди, да не се отчайвам.

Писах писмо до сп. „Жената днес”, как може да си осиновим дете. Когато получих отговор, отново слънцето изгря за мен. Напълно непознати хора бяха съпричастни с мъката ми. Даваха ми съвети къде да потърся майчин дом и ако не се справя сама щяха да ми съдействат. Така стигнах до майчин дом в Бургас. Щяха да ни покажат три бебета. Вълнувах се много, цялата треперех. Мислех си: „ми ако лекарите не ме одобрят за майка? или .... Много сте млади за да си осиновите дете?”.

Но вратата се отвори и влезе мед. сестра с дете на ръце. Това беше едно от децата , които щяха да ни покажат – момиченце. Когато го погледнах – онемях! Едни големи черни като маслина очи се впериха в мен бебето се усмихна и трапчинката на брадичката помръдна. Като че ли казваше „Мамо, как си, всичко наред ли е?”.

Обърнах поглед към съпруга си и отсякох: „Не искам да виждам другите деца, това е моята дъщеря.”

Започна трескавата подготовка по посрещането на бебето. Двора ни заприлича на магазин за бебешко облекло (перяхме, гладихме всичко), купихме детска количка. Съседите недоумяваха, чудеха се и така дойде деня в който поех своята 39 дневна дъщеричка. Толкова бях щастлива, че исках на всеки познат и непознат да покажа своето съкровище. За всички нас започна нов живот. Настъпи радост и в душите на родителите ни, на роднини, приятели, колеги. От никой не чухме упрек, лоша дума, намек, подигравка. Кой с каквото може ни помагаше. Това беше преди 30 години. На всички тези добри хора благодаря и поклон.

След няколко месеца започна да ми прилошава, припаднах. Лекарите започнаха да търсят причината, а тя бе че съм бременна. Не съм била по-объркана в чувствата си, не знаех да се смея ли, или да плача. Десито щеше да си има братче или сестриче. Сестричето се роди на 8.10.1975, а Десито на 23.10.1974 г. От благодарност към жената, която роди Деси, дадох на втората си дъщеря името Милена – това е рожденото име на Деси.

На 23 год. станах за втори път майка. Когато Деси бе на 10 години един ден ми заяви: ... искам бебе! Ако не можеш да родиш, си осинови! Искам бебе! Тогава още не знаеше, че е осиновена. По желание на Деси на 23.3.1985 г. се появи и малката им сестра – Валентина.

За мен бременността е бреме в което се подготвяш психически да бъдеш майка. Раждането, естествен процес и болката се забравя. Когато не можеш да заченеш, очакването и страданието се равнява на няколко бременности.

Майчинството за мен е най-големия дар и чудо на природата. Безсънните нощи, трепета от първото зъбче, дума, крачка, първия учебен ден, първата любов, те карат да се чувстваш че не си живял напразно, че си значим. Сега съм на 52 год. Във възпитанието на децата си допусках грешки и се учех от тях.

Една от основните грешки бе, че винаги толерирах голямата си дъщеря. Тя бе по-внимателно, старателно, ученолюбиво дете. Така насадих комплекс за малоценност във втората дъщеря. Тя живееше в сянката на кака си. Това родителите не трябва да допускат. Всяко дете е личност, уникално, индивидуално. Трябва да зачитаме индивидуалността.

Друга голяма грешка е ,че твърде късно разбулихме тайната по осиновяването. Не си спомням точно, но Деси бе на 13-14 год. Имахме догадки че е узнала от свой първи братовчед за осиновяването. Аз съм емоционална и трудно сдържам емоциите си. Не бях подготвена и нямах готовност да разговарям по темата. Съпругът ми е уравновесен, тактичен с по-голям подход към децата и на момента каза: „Деси, хайде тате да си поговорим.”Нямам конкретни спомени как е протекъл разговора в подробности. Всичко бе толкова спокойно, нормално, прието с обич и разбиране. Естествено това е моята гледна точка. Може би Деси е възприета по друг начин изповедта ни, но и до днес (вече е на 30 години) не сме говорили какво е чувствала, мислила в този момент. За нас като родители лоша реакция или постъпка от страна на дъщеря ни не е последвала. Така е и до днес. Затова взаимно може би нямаме нужда да си спомняме за този момент. Може би така ни е отредено, да бъдем голямо, задружно семейство и факторите на наследственост, среда и възпитание са се допълвали взаимно.

В момента Деси е щастливо омъжена и майка на 6 годишен син.

Втората ми дъщеря Милена също е щастливо омъжена и майка на двама сина на 5 и 3 години.

Внуците от втората ми дъщеря са осиновени. Милена не допусна моята грешка. Не каза твърде късно на децата си за това. Те знаят, че една майка ги е родила, но че тяхната майка е мама Мили

Валя още не е омъжена. Много обича и се гордее с племенниците си. Те също я обожават.

Ние сме едно голямо и щастливо семейство. Дай боже всекиму.

Това момиченце всяка вечер преди да заспи, гледаше звездите и се молеше да открие своя дом, своята майка. Колко много искаше да ги намери, колко много искаше някой да го прегърне и гушне, да му каже, че е обичано. Как мечтаеше и то да обича някого!

И ето, най-после мечтата му се сбъдна. В един мразовит зимен дан при него в дома за сираци влезе една светла жена с големи любещи очи, която го гушна и му каза: „Слънчице мое, най-после те открих!”

Тази жена стана негова майка, тази жена, която не се страхуваше да обича .....

Тази приказка е моята приказка. Това дете съм аз. Аз – „нежното слънчице” на мама. Благодаря ти Боже, че чу молитвите ми!

Аз дописах моята приказка. Изпраща Ви я, за да я чуят, ако е възможно и другите самотни деца, които търсят в мрака светлия образ на мама, за да повярват в чудото на истинската обич, да повярват, че някъде все ще се намери едно кътче обич и за тях, че някога и те ще бъдат открити, намерени и дарени с майчина ласка, обич и любов!

Вярвайте мили мой братя и сестри. Вярвайте и чудото ще стане ......

С обич: „Слънчицето на мама” – Божидара Лазарова
На 10 г.
гр. Сливен