Поглеждайки назад в професионалния си път и спомняйки си как започнах работа в Дом „Майка и дете”, мога спокойно да кажа, че водещо е било професионалното ми израстване. Току що бях взела специалност „детски болести” и циганската махала в Сливен, в която бях участъков лекар ми се стори тясна. Бях придобила вече повече самочувствие като лекар. Чувствах се по-уверена в преценките си за здравословното си състояние на децата и тяхното лечение. Работех в поликлиника и давах дежурства в Бърза помощ и двете детски отделения в града, оставах на разположение като специалист и посещавах детска ясла и детска градина за профилактични прегледи. Не знаех обаче какво е това Дом „Майка и дете”, какво изобщо вършат там лекари, какви са тези деца там и защо не са при родителите си.
Струва ми се, че тогава станах главен лекар на Дома, заради „главенството”, заради по-големите възможности за реализация – лична и на хората с които работех. Исках да бъдем едни от най-добрите и между домовете и в сравнение с другите детски заведения.
Да не отсъстваме в професионалната си подготовка и възможности децата да бъдат съвременно лекувани, да имаме възможно най-доброто медицинско обслужване.
Лекарите в Дома от две станаха шест, тройно се повиши персоналът. А амбициите ни обаче дълго време се въртяха все около медицината – лечение, обслужване на децата и други все такива. Имахме само един педагог, който се въртеше на яслената група и пишеше дневни, седмични и месечни планове, които никой не изпълняваше, пък и аз много много не я търсех, защото все още гледах на себе си като на лекар и то главен, който естествено трябва да се занимава предимно с диагностика и лечение. Почти цялата ни дейност се въртеше около изискванията на медицинската наука. Затъвахме в пълна медикализация, но и всички други домове бяха такива, а ние по-младите се учехме от тях.
Слава Богу, че имахме желание да се учим и да желаем да променяме нещата около себе си. Години на ред борбата ни беше да преместим дома от гр. Кермен в окръжния град Сливен. Това стана постепенно, като в началото преместихме полулегално две яслени групи в детска ясла №8 в гр.Сливен. Децата ни, контактуваха с другите деца от яслата, посещаваха ги хора от квартала и техните родители и те разцъфтяха.
Сега ми е ясно, че ние сме ги били интегрирали в обществото и сме възстановили връзката със семейството, която е била прекъсната поради отдалечеността на Дома в гр. Кермен и невъзможността родителите често да посещават децата си.
На първи април 2001г. целият Дом бе преместен от гр. Кермен в гр. Сливен.
И така, трябваше да минат години, за да можем дори ние, работещите в Дома да разберем колко различно трябва де е едно място, където се отглеждат деца, от това което сме си мислили. В последните няколко години домовете се „отвориха” към обществото, заговори се за добри практики, а също така и за груби нарушения зад стените им. Според мен обаче, те все още са обвити в някаква тайнственост и струва ми се винаги ще остане нещо недоизказано, недовидяно и чуто. И това е така, защото много мъка, жал и страдание има зад тези стени. Нима е радостно събитие да бъдеш изоставен дори и за ден в креватче, където преди това са били много други деца, да заспиваш и да се събуждаш на определен час, да се храниш по меню съставено за цял месец, без да те питат точно ти, какво , колко и кога искаш да ядеш. Персоналът може да е мил и грижовен, чист и спретнат, да говори правилно и да може да работи в екип – но какво от това? На теб просто ти се иска да бъдеш на вън между твоите хора, където животът може де е труден, но пък е толкова интересен. Повече те привлича възможността за една груба ласка от твой близък човек, отколкото перфектното професионално отношение. Нека си си вкъщи, дори и да е студеничко, но ще те топли радостта, че си един от своите и надеждата, че утре може да е по-добър животът.
Много често, влизайки в групите при децата , особено новородените, чувствам въздухът натежал от печал. Това е чисто физическо усещане, което се усилва при вида на току що изоставено дете. Дни на ред то протестира гневно, търси си близките, отказва храна и игри, а когато притихне, става още по- лошо. Тишината в резултат на силната печал на детето те кара незабавно да предприемеш нещо, за да я нарушиш, да измъкнеш и себе си и малкото човече от тази ужасна ситуация, която убива чувствата и във възрастният и в детето. Така година след година в една странна симбиоза взаимно се отглеждахме и израствахме – аз и поредното само дете. Струва ми се, че аз получих много повече- помъдрях, научих се да различавам и отсявам по-важните неща, загърбих излишните амбиции, разбрах, че с любов, разбиране и истинска загриженост, децата са по- щастливи отколкото ако са обсипани със скъпи играчки и лакомства. И най-важното от което имат нужда е семейството.
Другата ми голяма болка са били родителите и по-специално майките на изоставените деца и другата страна – семействата, които искат да станат родители.
В приемните ми за граждани съм се срещала и с едните и с другите. Нееднократно съм присъствала на последното кърмене на майката, която по една или друга причина изоставя детето си. Мисля, че всички те страдаха, независимо дали го показваха. Едни бързаха да си тръгнат, като подгонени, други се усмихваха гузно, трети плачеха и се връщаха отново и отново.
Неведнъж се е случвало след безсънна нощ и угризения, рано на другата сутрин, майката да ме чака на входа и да си вземе детето. Убедена съм, че няма майка, която да не съжалява за постъпката си и винаги съм го казвала на децата, които вече пораснали са се връщали в Дома.
Много печал, болка и надежда са влезли в Дома и с кандидат - осиновителите.
Те винаги идваха с проблема си и очакваха решаването му във възможно най-кратък срок. Детето трябваше да е такова, каквото са си го представили във въображението си, а не каквито са децата в Дома. И тук беше големият парадокс.
Повече щастливи семейни двойки можеше да има само, ако има още повече разплакани майки, изоставили децата си. Или друго яче казано – за да бъдат щастливи едни, трябва преди това, други да станат нещастни за цял живот. И разбира се между тях бяха децата- красиви и не толкова красиви, болни и здрави, дечица различни, но приличащи си само по едно – искаха час по- скоро да напуснат Дома и прекрасния ни персонал, прегърнали родителите си.
Срещала съм осиновени деца, няколко месеца след осиновяването им. Те се гушеха в близките си и може би се страхуваха, че може да поискам да ги взема обратно със себе си. Някъде дълбоко в съзнанието им светваше лампичката за опасност – отново да бъда сам сред много грижовни хора.
По-големите дечица, на които родителите, бяха съобщили, че са осиновени идваха горди в Дома, да видят „бебетата”, да донесат подаръци на децата и да си направят снимка до креватчето си където са били. Въпреки това обаче не забравяха здраво да стискат ръката на родителите си, за всеки случай.
Чувствам се много комфортно в компанията на родители, които са осиновили дете и вече са му казали или сами са взели решение за това и са убедени, че са прави.
Това са свободни хора, които ще осигурят и свободен и щастлив живот на своето дете. Те няма да бъдат заложници на чуждата завист и злоба.
Наскоро една майка ми сподели как искала вече да разкрие „тайната на осиновяване” на момиченцето си, но все отлагала. Детето било чудесно – пеело и танцувало добре, учило се отлично, изявявало се навсякъде Нервите на една амбициозна майка на дете от същия клас не издържали и тя разкрила „тайната” пред семейството си, защото.... тя може да е първа, но е осиновена!” Виждаш ли моето дете, тя е по-лоша от теб пък в това отношение, защото ние сме те родили, а тя е взета от дом”
Така тази неудовлетворена майка е успокоила отрочето си и то побързало на другия ден да уведоми целия клас. Слава Богу, не са последвали сериозни сътресения в семейството с осиновеното дете, но майката съжалява предимно за това, че детето не е научило истината от родителите си, а от чужди хора и не може да прости на себе си, че е отлагала един толкова важен въпрос и е дала възможност на злонамерени хора да навредят на детето й.
За съжаление в нашето общество все още злобата и завистта владеят битието на много хора. Наскоро по телефона изплака майка, чиято дъщеря вече е станала 16 годишна, но досега фактът, че е осиновена грижовно е скриван в семейството, квартала и в училище. Един ден девойката по невнимание счупила стъклен съд с храна на етажната площадка. За това невинно деяние върху нея се изсипал порой от жестоки думи от съседката по апартамент и цялата истина излязла на яве по най-уродлив начин. Сиреч, детето направило беля не за друго, а защото е осиновено.
Последвала жестока кавга и с родителите, момичето избяга, после се върна, но упреците продължават, отново изчезва и вече нищо не е същото.
Ако има висша справедливост, тази съседка трябва да си получи заслуженото. Тя разби едно чудесно семейство, разби бъдещето на това дете, да не говорим за родителите му. Те се упрекват за своята нерешителност, детето ги упреква, че са го излъгали, а тя си седи необезпокоявана и може би доволна /от какво ли?/ в жилището си, току до жертвите си. И законът и обществото трябва да са безпощадни към подобни хора.
Но защо да чакаме помощ от другаде, скъпи осиновители? Вие сте по-баща и по-майка от хората изоставили децата си. Вие сте тези, които са бодвали, отделяли от средствата си, за да има всичко детето ви. Изправете се, наперете се и погледнете от високо.
Бъдете свободни и честни. Знаете, че няма нищо срамно за криене и вашето дете трябва да го знае.
После елате при нас и заедно да отпразнуваме.
Нека една страница от живота ви бъде затворена.
Вървете с детето си напред. Нека то да реши ще погледне ли, когато порасне назад или не! Дори да е така, вие завинаги ще останете родителите!!!
